Автобиография
Програми
Web Blog B
 
O Y A N   B O Y C H E
V Скинове & Fonts
Книга за Гости Игри
Лични Снимки Михаел Шумахер
Моите Приятели       Връзки
Меню
   
Инфо
 
Вашето IP:
 3.236.239.91
 
Дата и час:
20 Октомври 2021
12:10:45
 
Последна актуализация:
26 Март 2018
 
Вие сте посетител №:
10.2021г. 2594
(2021г.) (0)

Посетители - ботове:
10.2021г. 2594
(2021г.) (51427)

 
 

Valid XHTML 1.0 Transitional

 
Новини
За и против българските имена
Да запазим българското ?!
Вторник, 6 Февруари 2007
Оказа се, че доста българи в наши времена предпочитат модерните западноевропейкси и американски имена за име на своето дете. Въпросът, който си зададох бе: "Има ли този факт някакво особено значение?". Отговор, който вътрешно да ме удоволетвори, не можах да намеря. С времето реших, че това в крайна сметка не толкова важно за мен за момента. Така стигнахме до момента, в който особено силно ме развълнува текст от един класически български роман, който препоръчвам всеки да прочете. Името на романа е "Хайка за вълци" от писателя с псевдоним Ивайло Петров. Романът датира от 1986г., в него се описват несгодите, успехите и борбите на българите през 80те години на XX век. Разбира се с това съдържанието на романа не се изчерпва ни най-малко.

Един параграф от романа силно ми напомни за моите доскорошни мисли. Та, указа се, че тази тенденция с новите имена не е от "вчера или днес". С прочитането на този параграф обаче стигнах до отговора на моя вътрешен въпрос. Отговорът няма да споделя. Ще оставя всеки от вас да открие своя отговор за себе си!

Писателят разказва от името на един от героите си Жендо Иванов по прякор Хайдутина и за неговия син Койчо. Койчо напуска бащиното си огнище и селото, в което е израснал по куп причини. Той търси работа в различни български градове и в крайна сметка се установява в Карлово, където в последствие се оженва. Ето и размислите на баща му Жендо:
Цитат
Шестнайсет години, откак е излязъл от село, само три пъти си е идвал. И ние с жената ходихме при тях три-четири пъти, тъй че за толкоз време да сме се виждали на три години по веднъж. Вярно, далечко е Карлово, но и нему не му се идва. Да бяха ми казвали, че на човек може толкоз да му отмилее родното място, нямаше да го повярвам. Стои като на тръни, окото му на нищо не се спира, сякаш не се е пръкнал тука, сякаш не е орал и копал тази земя. Разправям му кое как върви тука при нас, той уж слуша, ама виждам, че акълът му другаде. И снахата и внуците ни идваха два пъти на гости. И тях ги хваща съклет, все за заминаване приказват, но за тях е по друго, на чуждо място са. Две са внучетата, момиче и момче. Момчето се казва Солвейг. На другия си дядо Слави кръстено. Момичето пък Кет, то пък на баба си Кита кръстено. Аз добитъка си с нашенски имена съм кръщавал. Едната ми кобилка Стоянка се казваше, другата - Мица. И кучето ми се казваше Личко. И нивите ми имаха имена - баба Рада, Витановата, Черешката. А внуците ми - Солвейг и Кет. Когато писаха, че ще ни дойдат на гости, една неделя напред сме повтаряли с жената имената им, да ги научим, да не ги объркаме. Покрай тях сега и на жената взеха да казват баба Кет.

Публикувано в Лични, Общество


<< Назад
© Боян Бойчев